Частни истории

Мислех да започна отново да пиша тук.
Дори този път си навих да бъда по-старателна така че и аз да вляза в блог обществото. Да ме познават, да ми се съберат последователи, да си разменям подаръци с другите блогъри, да дам глас на вътрешността си и да разкрия онова, което е обречено на "изсъхване" в кутия с многоцветни сърца.
Така, ако един ден една поне от измислиците ми излезе от страниците на тефтера няма да се явя като заек.
Отказвам се.
Причината за това може би е същата онази, която ме възпира да правя снимки последно време.
Искам моите си неща да си бъдат само мои.
Частни истории.
Местата и ситуациите, които бих снимала, ги преживявам по начин, които би се загубил, ако запечатам и евентуално пусна в мрежата.
Чувството, че съм била, че съм преживяла, че съм усетила и поела толкова много, ме кара да се усмихвам.
Потупвам леко и самодоволно чантата с фотоапарата и продължавам. Тези неща не се снимат.
На 11-тия етаж съм на две крачки от стъклена стена - прозорец.
Изправям косата си и тъй като процедурата е рутинна нямам нужда от поглед в огледалото.
А и да имах НЕ БИХ.
Вместо това наблюдавам едно кръстовище.
Аз съм клюкарка?Не съм!
Просто кръстовището е едно от най-натоварените в близост до гарата в Амстердам.
Погледът ми избирателно следи току що пристигналите пешеходци.
Толкова нетърпеливо се движат към вътрешността на града.
Тези неща не се снимат. За такива моменти не се пише.


P.S. Дали случайно другия израз за частни истории не е лична драма? хахахахаха